У дома, в операта. Разговор с Вера Немирова

С режисьорката Вера Немирова разговаря Светлана Димитрова

Фестивалът на оперното и балетното изкуство в Стара Загора бе открит на 22 ноември 2019 г. с премиерата на „Африканката“, последната творба на Джакомо Майербер. Спектакълът е копродукция на Старозагорската опера с Дойче Опер в Берлин, постановката е на Вера Немирова, едно от най-ярките имена в съвременната оперна режисура в Европа. Спектакълът ще гостува през март в София.

Да започнем разговора от „Африканката“ на Джакомо Майербер. Поставихте я през 2015 г. в Дойче Опер в Берлин. Как стигнахте до тази опера?

По-скоро тя стигна до мен. Много се зарадвах, защото това е много рядко заглавие. Не се среща често в репертоара на оперните театри. Предложиха ми го от Дойче Опер и казаха, че няма да се нарича „Африканката“, а „Васко да Гама“, защото има ново издание от изд. „Рикорди“, което отговаря напълно на изискванията на Майербер, а той е искал да се казва така. И по-добре, защото всички знаем, че Васко е открил път към Индия, а не към Африка, и принцеса Селика е индийка. В произведението става дума, че той е купил Селика и Нелюско на пазар в Африка, но после тя му издава пътя към Индия – между Мадагаскар и Африка, известния маршрут на Васко да Гама.

Как се роди тази постановка? Работите заедно с художника и сценографа или първо сама създавате концепцията?

Това се нарича „грандопера“, много специален жанр, който винаги предвижда пищни декори и балет. Постановките са траели по 4–5 часа, но публиката е имала възможност да влиза и излиза. Имало е големи антракти, пищни вечери и беседи. Тъй като не е съществувало кино, нито телевизия, хората са ходели в операта и това е било събитие и развлечение. Да пресъздадеш един свят, в който има пет различни места – португалския парламент, след това португалския затвор, където хвърлят Васко да Гама, трето действие пък ни отвежда в открито море на един кораб, с който амбициозният Дон Педро иска пръв да стигне до Индия, открадвайки картите на Васко да Гама. Четвърто и пето действие са в Индия. Трудно е да се пресъздадат буквално, а и не е това смисълът на театъра. Ние винаги търсим някакво обобщение, абстракция, която казва много повече. Например Индия е нашият копнеж по далечното, отвъд нашата родина, далеч от нас. Мислим, че там ще намерим късмета си и щастието, което търсим, реализацията си. Или затворът, в който хвърлят Васко, всъщност е психологически затвор, в който са едва ли не всички по някакъв начин.

Правите много актуални препратки и към религията, бежанците. Умишлено сте ги търсили.

Това произведение е със силно антиклерикални тенденции, които касаят не самата вяра, а религиозния фанатизъм, против който авторът Майербер категорично е заемал позиция. Другите му произведения – „Пророкът“ или „Хугеноти“, също развиват подобни теми. Едно и също е отношението към чуждия – враждебно. При нас, в Стара Загора, е твърде интересен фактът, че и двамата се представят от един и същи актьор – Ивайло Джуров, който прекрасно се справя с тази задача – зловещ инквизитор и безпощаден жрец.

Но освен това робите, които Васко представя пред съвета, удивително напомнят на днешните мигранти, които виждаме във всяка европейска държава, може би най-много в Германия.

Поставих този спектакъл за Дойче Опер в Берлин през 2015, годината на първата огромна вълна бежанци от войната в Сирия, където не е останал камък върху камък. И до днес слушаме по новините за техните лодки, които търсят пристанище, но не ги приемат с месеци и бежанците никъде не намират отворени врати. Често обаче намират своя гроб в Средиземно море. С една лодка в спектакъла сме поставили паметник за всички тези загинали далеч от своята родина. Селика е една от тях. Така реших, защото и тя е корабокрушенка, нейната лодка потъва, попада в Африка, там я препродават като робиня, а всъщност е кралица. Значи зад всеки от тези хора, за които говорим само с цифри и статистики, има някаква съдба, крие се интересна личност. А Васко да Гама докарва Селика в Европа, за да покаже, че има неоткрити земи, откъдето тя идва, и че има какво да се вземе от тях. Това всъщност е завоевателската тенденция в нашата култура. С Да Гама започва колонизацията на Индия – и разрезът между Изтока и Запада, между Западна Европа и останалия свят, който всъщност ние експлоатираме. За сметка на страданието на едните тържествуват другите. Един Васко да Гама влиза във вечността. Той открива Индия, много е възхитен, харесват му културата, прекрасният климат, но всички знаем, че малко по-късно се връща в Индия с двадесет и един до зъби въоръжени военни кораба и започват кръвопролитията. Всичко това е много актуално.

Предстои ви да направите „Фиделио“ на Бетовен, друга опера, в която любовта е водеща.

И в „Африканката“ е водеща любовта, защото заради нея Селика издава пътя към своята родина на Васко да Гама. За да го спаси и за да постигне той своята цел, тя се жертва. Още една жена се жертва за него – португалската му любима Инес, която, за да го спаси, се омъжва за Дон Педро. Две жени се жертват, за да може един мъж да влезе във вечността! Много страшна тема. Мисля, че в моята постановка мъжете са слабите, а жените са силни.

Във „Фиделио“ пък става дума за съпружеската любов на Леонора към Флорестан. Тя, облечена в мъжки дрехи, става част от екипа в тъмницата, дори едно момиче – Марцелина, се влюбва в нея. Ето, една слаба жена съвсем сама освобождава политически затворник. Направих „Фиделио“ в Моцартовия театър в Прага, който се намира в стария център на града, където Моцарт е правил за първи път „Милосърдието на Тит“ и „Дон Жуан“. Дори сам е дирижирал от чембалото. Там има златна паметна плоча с неговото име. Това беше през 2018 г., през септември. Избраха тази постановка за откриването на новоремонтираната държавна опера в Прага. Премиерата е на 9 януари 2020 г.

Ще ви върна към детските години. Свързана сте с операта заради родителите ви. Спомняте ли си първата опера, която гледахте, или поне чувството, което изпитахте?

Когато бях може би на три години, излизах на двора да играя с другите деца и не можех да разбера защо техните майки не пеят Тоска. Мислех, че на всеки майка му пее Тоска или баща му работи в операта. За мен беше нормално да сме в операта – нашия втори дом. Родителите ми често са сменяли градовете. Първо в Пловдив – имам снимка от първия си рожден ден, после в Плевен и в други градове, а след 1982 г. се установихме в Източна Германия, където майка ми сключи договор за щатен драматичен сопран в театъра в Рощок. Друга държава, но светът зад кулисите е един и същ – привлекателен, интересен, една голяма игрална площадка за мен като дете. Артистите, разбира се, са най-добрите и интересни приятели. В такава среда съм израснала. Никога не ми е липсвало семейство, защото моето семейство винаги е бил колективът.

Опитвали ли сте да се обърнете към пеенето?

Всяко оперно дете, когато стане на 12–13 години, започват да го тестват за какво става – пее ли, рисува ли, танцува ли. И тъй като бях малко пълничка, стана ясно, че няма да съм балерина, въпреки че съм мечтала да излизам в розова пачка и да танцувам „Лебедово езеро“. Майка ми имаше колежки, вокални педагожки, които ме придърпваха за няколко вокализи. Хубавичко пеех. Играех в „Хитрата лисичка“. Много обичах да рисувам. Но един ден се случи нещо много интересно в моя живот. Майка ми получи ролята на Турандот в театъра в Рощок. Там дойде режисьор от Комише Опер, Берлин. Невероятен – с много нестандартни виждания за образа. Всичко започна с това, че тя се прибра вкъщи след въвеждане в произведението и каза: „Верче, няма да съм китайска принцеса, няма да изглеждам като коледна елха, а ще бъда облечена във военен шинел. Освен това режисьорът каза да си обръсна главата“. А аз започнах да плача: „Мамо, ти ще бъдеш много грозна“. Така започнах да следя репетициите и какво всъщност иска да каже този режисьор – че в Турандот живеят две души – едната на диктатор, а другата – много нежна женска душа. И бях толкова впечатлена от този човек, от неговите репетиции, че започнах да си водя режисьорски дневник и да записвам какво прави всеки ден. Седях зад гърба му и му давах идеи. Например: защо всички възпяват персийския принц, че е много смел, ето го как върви към смъртта, но той ходи като балетист и никак не изглежда смел, а доста гротескно, дали не може да му смени походката? Той се обърна и каза на майка ми: „Детето има набито око за театър“. Бях на единадесет години. И тогава реших какво ще правя. Има и друга причина. Баща ми е оперният режисьор Евгени Немиров. Загубих го твърде рано – една седмица след деветия си рожден ден. Липсваше ми. Той беше прекрасен баща и много интересен човек. Но не го познавах като режисьор и някак си този стремеж да бъда близко до него, да го разбера по-добре, той да е част от моя живот, ме накара да вляза в неговата професия. Имах шанса да попадна в една от най-добрите школи – музикалното училище „Ханс Айслер“ в Берлин, създадено през 1950 г., където се обучават оперни режисьори. Първите учители са били Бертолт Брехт и Валтер Фелзенщайн, по-нататък Рут Бергхаус, която беше моя учителка. Тя и големият немски режисьор Петер Конвични ми отвориха очите как изобщо се чете едно произведение. Голям шанс имах, че започнах твърде млада – на осемнадесет години, а на двадесет и три бях вече с диплома за оперен режисьор. Оттогава са минали двадесет и пет години и аз имам над шестдесет постановки.

Коя беше първата опера, която поставихте самостоятелно?

Дипломната ми работа „Магарешката сянка“ на Рихард Щраус – шедьовър, много интересна творба, защото е само в скици. Написана е през 1945 г., малко преди смъртта на композитора. Това е гротеска, политическа сатира, която е писал за своя внук Кристиан, който е бил в една елитна гимназия, където са се правили опери за деца. Но е много повече от опера за деца, защото Щраус е описал своето разочарование от политиката, травмата от войната.

Имате ли постоянен екип, с който работите?

Имам дори три. Единият, с който най-често работя, е моят сценограф Йенс Килиан. Той е свързан с България чрез фигурата на Димитър Гочев, с когото е работил в театъра в Германия. И Димитър Гочев пръв ми заговори за Йенс и че трябва да работя с него. Работя с художничката Мари-Терез Йосен и с Тереза Райбер, която е асистент-режисьор.

Дъщеря сте на певица и виждам, че когато работите с певци, имате прекрасно отношение към тях.

Да, когато човек успее да убеди певците, че това, което прави, е интересно и важно, че има нещо общо с техния образ, че може да засили техните изразни средства, тогава и най-невъзможните неща изглеждат възможни.

Вера Немирова поставя в Софийската опера „Момичето от Златния запад“ на Джакомо Пучини през 2008 г., „Любовен еликсир“ на Гаетано Доницети през 2012 г., а през 2019 г. „Котката“ по свое либрето и с музика на Масимилиано Матезич (творбата е поръчана от Хамбургската опера, играна е и в Баден-Баден). Вера Немирова е внучка на писателя Добри Немиров, неин баща е оперният режисьор Евгени Немиров, един от основателите на Русенската опера. През 2015 г. тя постави в Русе „Катерина Измайлова“ на Дмитрий Шостакович по случай 50-годишнината от първата постановка на творбата в България, осъществена от баща ѝ в присъствието на самия Шостакович. В творческата ѝ биография има впечатляващи продукции за Виенската Щатсопер – „Дама Пика“ на Чайковски и „Макбет“ на Верди. Във Франкфурт аплодират нейната тетралогия „Пръстенът на нибелунгите“ на Вагнер, а в Ерфурт – „Нюрнбергските майстори певци“. На Залцбургския фестивал я канят за „Лулу“ на Берг и „Валкюра“ на Вагнер. Нейните „Макбет“ на Верди, „Фауст“ на Гуно и „Тристан и Изолда“ на Вагнер се играят в Бон, а „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт в Рига. През 2020 г. тя ще работи в Залцбург върху „Дон Карлос“ на Верди, спектакъл, в който ще участва Анна Нетребко, но ще бъде и в България за оперетата „Графиня Марица“ на Калман във Варна.