На 22.07. 2024 г. се навършват 90 г. от рождението на оперния певец Борислав Дойчев (1934 – 2002)

Завършил Консерваторията като ученик на Георги Златев-Черкин и двугодишната оперна школа към Консерваторията под ръководството на режисьора Драган Кърджиев, Борислав Дойчев не спира да усъвършенства своите актьорски и вокални качества. Вероятно той е една от причините през 1965 г. Старозагорска опера за втори път да посегне към творба като „Евгений Онегин” – пише за него Р. Апостолова, а участията му в титулната роля са повече от 40. Той е Атанаел в „Таис” на Масне и в двете старозагорски постановки, през 1965 и през 1984 г. „Актьор с неизчерпаем запас от изразни средства, музикант с отлични реакции на сцената, певец с волумен и драматично-експресивен баритон, той владее съвършено изкуството на превъплъщението – вокално и актьорско.” – е мнението на драматурга на театъра през 80-те и 90-те години Румяна Апостолова.

В Старозагорската опера Борислав Дойчев постъпва след четиригодишен стаж в Драматичния музикален театър на Велико Търново (1959 – 1963), където е участвал в 12 постановки и в около 600 представления. От 15 август 1963 г. е назначението му като солист IV категория (по тогавашните класификации и категоризации на артистите), но бързо се издига до „артист извънредна категория” – през 1970/1971 – според вписаното в оцелелите документи. През следващия сезон, от октомври 1971 до февруари 1972 г., певецът е изпратен на специализация в София в Студията за вокалисти на проф. Христо Бръмбаров.

Публиката на Стара Загора още през 1963 г. има възможност да се запознае с новоназначения баритон, първата му поява е в ролята на Барон Дюфол („Травиата”). Съвсем скоро обаче артистът вече пресъздава ролята на бащата, Жорж Жермон – роля, която ще „дели” с Георги Динев и Дамян Низамов и която ще изпълнява в продължение на десетилетия. Още през 1965 г. рецензентите отбелязват неговия „явен успех” в ролята на Маркиз Поза („Дон Карлос”). Дуетът на Дон Карлос и Родриго – Маркиз Поза, за свободата на Фландрия, в изпълнението на Миньо Минев и Борислав Дойчев, освен емблематичен за заглавието и неизменно съпътстван с трепетно очакване и от публиката, и от колегите в театъра, ще се превърне и в почти задължителен номер в оперните концерти.

В постановката на „Симоне Боганегра” от 1968 г. (5 декември), Борислав Дойчев е разпределен във втория състав, в първия е Георги Динев, но това, все пак, е титулната роля на произведението, а и в онези години старшинството доста се е съблюдавало. Дойчев има възможност да разгърне образа на крупната ренесансова фигура, авторитетния народен вожд и любещия баща – Симоне Боканегра. Артистът го изгражда с категоричността и самочувствието на стабилен и опитен професионалист. Освен качествен глас младата и талантлива Цветана Томова притежава вродена музикалност, сценично обаяние и особено вътрешно благородство, създаващи поетична атмосфера около нейната Амелия Грималди. Сполучлив образ изгражда и другата изпълнителка на ролята – Стоянка, Кавалджиева. Изненадваща е защитата на Габриеле Адорно в интерпретацията на Коста Арнаудов, свързан до него момент главно с оперетния репертоар. „Имаше и разкошен Фиеско на големия старозагорски бас Георги Енев.”- лаконично, но красноречиво три десетилетия по-късно споделя Розалия Бикс… В ролята на генуезкия благородник е регистрирано гостуване и на световноизвестния бас Николай Гяуров.

Много са вердиевите герои, в чиито образи Борислав Дойчев се превъплъщава: той е първият Амонасро в първата старозагорска постановка на „Аида”, 16 ноември 1972 г., но и в следващата, с премиера на 5 май 1988; Граф Ди Луна в премиерните състави на „Трубадур” в постановките от 1975 г., (13 ноември), и от 1986 г. (20 ноември); Маруло в няколко постановки на „Риголето”; Силвано в „Бал с маски”, 1996 г., Херолд в първия старозагорски „Отело” – 7 декември 1996 г.

На 11 февруари 1967 г. завесата в оперния театър на Стара Загора се вдига за няколко дебюта: Лиляна Цанкова – Чо-чо сан, Правда Янкова – Сузуки, Борислав Дойчев – Шарплес, Юлиан Караминчев – Комисар. Сдобила се със своя изпълнителка на главната роля, трупата включва веднага „Мадам Бътерфлай” и в турнетата си – на 20 юни 1967 г. в Пловдив, на 23 юни 1967 г. – в Сливен. Естествено, веднага нараства и броят на представленията на това толкова обичано оперно заглавие през сезона. Първоначално Борислав Дойчев „дели” ролята с Георги Динев, впоследствие – с Иван Гюров и Денчо Белев, но в редица сезони няма регистрирани други изпълнители на Консула освен Борислав Дойчев, а „Бътерфлай” е много често изпълнявана творба, т.е. Дойчев е артистът в неизменно добра форма, на който театърът може да разчита винаги.

През 1984 г. е дебютът на певеца в ролята на Барон Скарпия, „Тоска”, а развитието и надграждането на образа артистът продължава до последния си ден в театъра.

Борислав Дойчев е Кралят на Кастилия Алфонсо XI във „Фаворитката”, премиера 1 юли 1978 г. Завинаги свързани с това заглавие в представите на старозагорци са и имената на фаворитката на краля Леонора ди Гусман – Стефка Минева (ролята, с която се разделя със старозагорската публика, когато е привлечена в състава на националния ни оперен театър), на диригента Димитър Димитров, на Никола Кутин в ролята на игумена Балдазаре. Това е извънстоличната премиера на изключително рядко поставяната опера на Доницети, премиерата за България е била почти четири десетилетия по-рано, през 1939 г. в София.

И, ако Борислав Дойчев е първият старозагорски Амонасро, то той е въобще единственият български интерпретатор на майстор Колẚ („Колẚ Брюньон”, опера от Дмитрий Кабалевски по романа на Ромен Ролан, премиерна и единствена за България постановка, 11 юни 1977) или „майстор Дойчев” както го нарича рецензентът за това изключително постижение и абсолютното съчетаване на вокален и сценичен образ в едно, за постигнатия контраст между безгрижния присмехулник и покрусения от унищожението на най-хубавите му работи творец. Танцът на живота с невидимия му партньор Смъртта във второ действие на „Колẚ Брюньон” е аплодиран на всеки спектакъл, а артистът споделя, че е бил необходим целия му досегашен опит, за да се справи с тази роля. „Колẚ Брюньон”, с отличителни постижения във всичките си компоненти, е безспорен връх в развитието на оперното изкуство в България и благодарение на забележителното превъплъщение на Борислав Дойчев. Много добре са оценени Селина на Стефка Минева и Жакелина на Мария Клинчева.

Всъщност Борислав Дойчев се представя и в руския репертоар почти веднага след постъпването си в Старозагорската опера – две са ролите, които изпълнява в „Храбрият войник Швейк” от Антонио Спадавекия – Бретшнайдер и Д-р Грюнщайн (премиерна и единствена за България постановка, 27 февр. 1964 г.).

Като най-сериозно актьорско постижение в „Повест за истинския човек” на Сергей Прокофиев, (премиера на 11 ноември 1967 г. под диригентството на Димитър Димитров и режисурата на Георги Петров) е посочено това на Борислав Дойчев — Алексей. Той успява да постигне необходимото въздействие, използвайки неоспоримо силните страни, заложени oт автора в главната роля. Дойчев демонстрира пълно вживяване в образа на героя – пълзенето в гората, уроците по ходене, танците, походката говорят за абсолютно сливане на герой и актьор. Алексей е радваща сполука в творческата биография на младия певец – отчитат критиците. Сред открояващото тази постановка са и Комисарят на засл. артист Георги Енев — запомнящ се, внушителен образ, и нежната, изпълнена с тиха скръб сестра Клавдия на Румяна Пешева. Добре се представят и Желязка Живкова — женствената Оля, Асен Попов — дядо Михайло, Правда Янкова — Варя, Иван Янков — старши лекар, Георги Динев — Андрей, пластичната Веса Саранова в ролята на Зиночка. Участват още Катя Боруджиева (Петровна), Екатерина Маджарова (Баба Василиса), Николай Ножаров (Васил Василиевич), Юлиан Караминчев (Втори хирург), Пенка Гекова (Майката), Коста Арнаудов (Кукушкин), Господин Петков (Полковник), Васил Станишев (Андрей) и др.

През сезон 1966/1967 е премиерата на „Йоланта” – 21 януари 1967. В Стара Загора е първата извънстолична постановка 15 години след премиерата в София. Местният вестник отразява събитието и публикува изказване на диригента Димитър Димитров: „Постановката на тази най-лирична опера на Чайковски е всъщност продължение на репертоарната политика на нашата опера, която цели включването на оперни произведения, представящи различни стилове и жанрове в развитието на оперното изкуство. Това стимулира максимално творческите възможности на нашия колектив. Многообразието на оперния репертоар позволява разгръщането в една или друга степен на почти всички певчески индивидуалности на старозагорска сцена. И от друга страна — води ни искреният стремеж да въвлечем колкото се може по-пълнокръвно в света на операта нашия зрител. За „Йоланта” целият наш колектив се захвана с истинско желание. Когато преди две години работехме „Евгений Онегин”, единодушно открихме, че Чайковски е „наш” композитор. Изящната мелодичност на неговата музика изключително допадна на колектива. И сега ние успяхме да подготвим „Йоланта” необикновено интензивно, в един кратък срок, което не увреди естетическата стойност на постановката.” Режисьорът Георги Петров споделя: ”Основната ни цел беше да изчистим спектакъла от сантиментализъм и мелодраматичност, към които сякаш предразполага лиричността на операта. И мисля, че почти напълно успяхме. „Йоланта” е истински зов по светлина и лирическа безбрежност, химн на устремената любов, която завоюва живота.” Колективът постига един рядко хомогенен ансамбъл. Респектиращи са постиженията на гостенката – засл. артистка Пенка Маринова, и на Росица Тренкова в ролята на Йоланта, Роберт на Борислав Дойчев, Водемон на Миньо Минев, Бен Хакия на Георги Динев. Радва представянето и на младите Правда Янкова (Лаура) и Румяна Пешева (Марта). Само до края на сезон 1966/1967 „Йоланта” има 30 представления.

„Княз Игор“, поставяна и преди, се появява отново на старозагорска сцената почти четвърт век по-късно, на 8 март 1979 г., под диригентската палка на Веселин Ненов и режисурата на Георги Петров. Хормайстори са Богдана Попова и Емил Минев, сценографията е на Петър Русков, костюмите – на Борис Стойнов. Балетмайстор е гостът з.а. Асен Гаврилов. В титулната роля, самият Княз Игор е Борислав Дойчев. Ярославна – Евдокия Здравкова и Людмила Малчева, Владимир Игоревич – Михаил Мартинов, Княз Галицки – Васил Станишев, Кончак – Венцеслав Кацаров и з.а. Георги Енев, Кончаковна – Бланш Леви-Мартинова и Тоня Петрова, Овлур – з.а. Миньо Минев и Георги Сербезов, Ерошка – Васил Недев, Скула – Господин Петков и Николай Ножаров, Бавачка – Катя Боруджиева и Лиляна Златева, Половецка девойка – Стефка Христова.

През 1980 г. Старозагорска опера открива Фестивала на оперното и балетното изкуство със своя премиера – вече утвърдена фестивална традиция. На 19 ноември 1980 г. завесата се вдига за „Царска годеница”. Постановката е реализирана под музикалното ръководство на госта от Куйбишев — главния диригент на Куйбишевския театър за опера и балет з. д. и. на РСФСР Лев Осовски, главния диригент на Старозагорска опера Димитър Димитров, художниците Михаил и Надежда Мурзини, балетмайстора Наталия Осовска, също от Куйбишевския театър, и режисьора на Старозагорска опера Георги Петров. Колективът на Старозагорската опера, който се е насочил към един от най-високите върхове не само в творчеството на Римски—Корсаков, но и в цялата руска оперна класика, бележи редица постижения в актьорското майсторство, демонстрира техническа прецизност и музикантски вкус. Добра вокална изява са образите на Грязной в изпълнение на Борислав Дойчев, Ликов – Атанас Шопов, Собакин – Парашкев Андреков, Малюта – Васил Станишев, но в истински център на спектакъла се превръща Стефка Минева със своята интерпретация на Любаша – „на международно ниво” – според рецензента, което естествено издига мерилото по отношение и на другите изпълнители от състава.

Само пет години по-късно, на 10 октомври 1985 г., завесата се вдига за премиерата на „Борис Годунов”. За режисьор на постановката е поканен Александър Петров от Малий театър за опера и балет – Ленинград. Художниците – з.а. на РСФСР и н.а. на Литовска ССР Марк Китаев, главен художник на драматичния театър „А.С.Пушкин” в Ленинград, и художничката на костюмите Ирина Чередникова, хормайстори – Богдана Попова и Пламен Генов, балетмайстор – Анелия Янева. В премиерния спектакъл участват Борислав Дойчев (Борис), Евдокия Здравкова-Хорозова (Марина Мнишек), Атанас Шопов (Дмитрий Самозванеца), Денчо Белев (Рангони), Петър Йосифов (Княз Василий Шуйски), Парашкев Андреков (Пимен), Александър Марулев (Варлаам), Тоня Петрова (Кръчмарка), Огнян Костадинов (Юродивия), Асен Попов (Мисаил), Мариана Костадинова (Ксения), Радичка Богданова (Няня), Биляна Христова (Фьодор), Добри Добрев (Андрей Шчелкалов) и др. Борис Годунов – запазен периметър на басите, баритонът Борислав Дойчев разчита и пресъздава като един ужасен самотник. „В някои моменти ние използвахме принципи на Брехтовия театър, когато актьорът излиза от образа, за да коментира действието, но всичко това, за да се постигне тази театрализация на спектакъла. Аз нямах право да не вярвам на Александър Петров. С него вече ме свързваше образът на Колẚ Брюньон от едноименната опера на Кабалевски. С този образ преживях много съмнения, но остана крайната оценка на самия композитор, от който получих най-голямото признание за моята работа. Кабалевски прие изцяло моя Колẚ.” – споделя сам Борислав Дойчев. А и Райна Кабаиванска, с която са приятели от дълги години, лично му е писала и го е насърчавала за създаването на неговия Борис!

„Борис Годунов” е последната голяма руска опера в репертоара на старозагорския театър, поставена преди края на ХХ век, която „оставя диря с мистичното обаяние на своя „Борис Годунов”; с топлия човечен Годунов на Александър Марулев и с необичайния, но с дълбоко, умно проникване в психологията на образа Борислав Дойчев, както и с концертния „Годунов” от трагичната 1991 – всичките реализирани от Димитър Димитров.” – ще напише почти десетилетие по-късно Розалия Бикс. Впечатлена е не само тя, дълги години професионално наблюдавала и коментирала постановките на Старозагорската опера. Впечатлени са и ред други музиковеди и критици. Отзиви за старозагорския „Борис Годунов” публикуват няколко периодични издания.

Борислав Дойчев гостува по сцените на другите български театри като Маркиз Поза, Амонасро, Онегин и не само; гостува също и в Чехословакия, Румъния, Полша, но почти няма поставяно заглавие в историята на Старозагорската опера без неговото участие – включително в оперетите и постановките за деца. Нему е поверен Нягул в парашкевхаджиевата „Албена” още в годината на присъединяването му към старозагорската трупа, „дели” ролята с Господин Петков. Рецензентите отчитат „нотките на сантиментализъм, прокрадващи се на моменти в интерпретацията на Борислав Дойчев”, но ги отдават „на до­сегашния му опит на оперетен актьор”, а изпълнението му в „Албена“ им дава основание да вярват, че артистът скоро ще се приспособи и към изискванията на оперния жанр. Защото по партитура образът на Нягул не е изяснен докрай и зрителят е готов да му симпатизира, заради това, че „на преден план изпъква любовта му към Албена. Борислав Дойчев третира образа в лиричен план. И темброво, и физически, и актьорски неговият Нягул е по-близо до любовника, отколкото до господаря, експлоататора, убиеца.”.

Борислав Дойчев е в титулната роля на постановката, с която старозагорци се представят на Първия национален преглед на българската опера, оперета и балет, проведен в София в края на 1969 – „Индже войвода” от Боян Икономов. Постановчиците са Веселин Ненов, Стоян Велев, Иван Йорданов, Богдана Попова и балетмайстора Димитър Ценов. Премиерата е на 9 октомври 1969 г. В ролите: Индже войвода – Борислав Дойчев, Добри – Миньо Минев, Кара Кольо – Дамян Низамов, Миньо войвода – Коста Арнаудов, Вълчан войвода – Иван Василев, Кара Феиз – Георги Енев, Чорбаджи Янко – Николай Ножаров; Чорбаджи Стальо – Васил Станишев и Руси Белчев, Миглена – Цветана Томова, Тодора – Румяна Пешева, Мария – Мария Димитрова и Правда Янкова, Гъдулар – Асен Попов, Пандурин – Христо Кременов и Господин Петков. Като „певческо-актьорски убедителен” е окачествен от критиците и Непознатия на Борислав Дойчев от операта „Юла” на Красимир Кюркчийски. За отбелязване е и това, че и „Индже войвода”, и „Юла” са с абсолютни премиери на старозагорска сцена. Когато Старозагорска опера включва „Юла” в афиша си, творбата е почти завършена (според думи на Димитър Димитров) и усилията се съсредоточават единствено върху някои малки съкращения и върху самата ѝ реализация. И тримата солисти, на които е поверил главните роли – Лиляна Цанкова и Борислав Дойчев – Денчо Белев, са сред най-добрите, най-изявените, продължително и търпеливо изграждани от самия него.

За участието на артиста в „Добрия човек от Сечуан” на Симеон Пиронков, реализирана единствено и само в Стара Загора (1972 г.), критикът пише: „…талантливия Борислав Дойчев — Полицая — певец, който с всяка нова роля видимо расте и укрепва”, като отделя персонално внимание на почти всеки от състава — Михаил Мартинов — Янг Сун; тройката богове Георги Енев, Васил Станишев и Дамян Низамов, Искра Добрева — Ми Цю, с Евдокия Здравкова-Хорозова — Шен Те, Шуй Те на Асен Попов, Шу Фу на Георги Динев, споменава и Янг на Васил Недев, г-жа Янг на Радичка Богданова, г-жа Шин на Правда Янкова, както и цялата галерия от бедняци, пресъздадени от Христо Кременов, Николай Ножаров, Санди Ганчев, Катя Боруджиева, Господин Петков, Ялъмова, Румяна Пешева, Златева, Милкова, Радева, Йовчо Киров, Никола Кутин; специално се отбелязва и „изисканото присъствие на хора — коментатор и изразител на основните социално-философски идеи на Брехт — и в музикално, и в сценично отношение.”.

През 1975 г. на Борислав Дойчев отново е поверена титулната роля, Цар Калоян. Владигеровата опера е поставена по повод седемдесет и пет годишнината на своя автор. Сам Владигеров посочва диригента-постановчик – Ромео Райчев от Русенската опера, режисьор е Георги Петров. Мария Венциславова от Русенската опера е поканена за главната женска роля, Балдуин е поверен на Михаил Мартинов, з.а. Миньо Минев е в ролята на Борил, Стефка Минева – Циганка, Радичка Богданова – Каля, Никола Кутин – Архиепископ и др. Старозагорската постановка е окачествена като много важно събитие не само в сценичната история на творбата, а дори и за дадения етап на развитие на българския оперен театър. Калоян на Борислав Дойчев е „суров, непреклонен владетел, който към знатния си пленник не показва състрадание, а съжаление, смесено с презрение.” Артистът приковава вниманието още с първия си монолог и го задържа до края, показва много добри гласови и темброви качества.

По-второстепенна е ролята на Борислав Дойчев – Чичо Димитър – в музикалносценичния шедьовър на Любомир Пипков „Янините девет братя”, с чиято премиера старозагорци, като домакини, откриват Фестивала на оперното и балетното изкуство през 1978.

В годината на 1300-годишнината на България Фестивалът на оперното и балетното изкуство чества своята 15-годишнина. Ето какво е оставено, за сведение: „Един акцент, внушен от юбилейната година, даде размах на фестивала, който се превърна във внушителна панорама на най-новото българско оперно творчество. В рамките на десетте фестивални дни публиката на града-домакин, многобройните гости на фестивала — специалисти от страната и чужбина, успяха да обхванат „с един поглед“ четирите нови оперни заглавия, написани в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава: „Хан Крум-ювиги“ на Александър Йосифов, постановка на НАТОБ — София, „Хан Аспарух“ на Александър Райчев — постановка на Русенската опера, „Йоанинис рекс“ на Парашкев Хаджиев — постановка на Плевенската опера, и абсолютната премиера на „Тракийски идоли“ от Марин Големинов, постановка на Старозагорската опера.”.

Либретната основа (първоначално киносценарий) на Стефан Дичев за „Тракийски идоли” отправя към далечното минало, към древните траки, но това е само фонът на вечни, общочовешки, философско-етични проблеми – самотата на изпреварилия времето си човек, прозрял далеч напред, както и сблъсъка му с догматизма, предразсъдъците, сковаващия религиозен фанатизъм, изостаналостта, неразбирането. Ретроспективният характер на цялото действие – като далечен спомен в съзнанието на главния герой – ваятеля Терес, неговите монолози, дистанцираното коментиране на събитията и участието му в тях, са прийоми, присъщи повече на киното. Изпълнителите: Терес – Иван Гюров и Борислав Дойчев, Анири – Светла Николова и Стефка Христова, Милтокитес – Никола Кутин и Парашкев Андреков, Аброзелма – Миньо Минев и Асен Попов, Лине – Людмила Малчева и Кремена Кордова, Ситони – Донка Нонова (Радева) и Велимира Георгиева, Бойре – Тоня Петрова и Надя Кисьова, Кеника – Евдокия Здравкова-Хорозова и Мария Клинчева, Мирто – Петя Балджиева и Радичка Богданова, Бура – Атанас Шопов и Петър Йосифов, Питак – Иван Василев, Лечител – Калин Гочев (пом.-режисьор), Ейоней – Господин Петков. Съдбата на „Тракийски идоли”? Много сходна с идеята на произведението – навярно са изпреварили времето си. Творбата се играе в рамките на един-единствен сезон, има 9 представления, включително това в София, на сцената на националния ни театър в рамките на прегледа „Нова българска музика ‘82”. То е деветото. Последното. Остава гордостта от посвещението на композитора, от достойно свършената работа, остава споменът…

В „Хан Крум-ювиги” на Александър Йосифов „най-ярка актьорски е ролята и играта на Борислав Дойчев, който и певчески, и сценично е постигнал необходимата за образа на византийския император Никифор I Геник остра характерност” – пише рецензентът. Творбата е поставена през 1983 г., въпреки изразено по-рано становище на Димитър Димитров, че: „по начало да се работи произведение на жив композитор си е риск”. Изявлението му по повод предстоящата премиера на операта „Хан Крум-ювиги” е, че тя „е част от върховите постижения на Старозагорската народна опера, с които тя печели и утвърждава своя авторитет”. Безспорно най-ярък с артистичното си внушение и физически негативно излъчване е Борислав Дойчев в ролята на византийския император Никифор I Геник. „Беше чудесен в тази роля. Този актьор буквално всичко може да прави, когато е за гласа му. (…) Помни се и съжаляваш, че постановките нямат дълъг живот, та да видиш развитието на ролята в пътя на отделния интерпретатор” – споделя доста по-късно Димитър Димитров пред Розалия Бикс.

В края на 90-те години известно време артистът Борислав Дойчев е и заместник-директор на театъра (по времето на Румен Нейков), в който преминава почти целия му творчески път. Артист, който до последния си ден диша и живее на сцената и чрез сцената на своята Старозагорска опера.

Приложение – Роли:

Барон Дюфол и Жорж Жермон („Травиата”), Нягул („Албена”), Микса („Царицата на чардаша”), Бретшнайдер и Д-р Грюнщайн („Храбрият войник Швейк”), Сима („Еро от оня свят”), Бентсън (Една нощ в Сан Франциско”), Марсел („Бохеми”), Евгений Онегин, Атанаел („Таис”), Маруло („Риголето”), Родриго („Дон Карлос”), „Рицарят Синята брада”, Граф Ди Луна („Трубадур”), Шарплес („Мадам Бътерфлай”), Роберт („Йоланта”), Алексей Мересиев („Повест за истинския човек”), Зурга („Ловци на бисери”), Симоне Боканегра, Индже („Индже войвода”), Непознатия („Юла”), Джани Скики, Полицай („Добрият човек от Сечуан”), Амонасро („Аида”), Папагено („Вълшебната флейта”), Княз Игор, Цар Калоян, Чичо Димитър („Янините девет братя”), Борис Годунов, Златан („Гергана”), Ескамилио („Кармен”), Деметрий („Сън в лятна нощ”), и др

Гл.ас.д-р Емилия Жунич

Три снимки на Б. Дойчев и Ст, Минева – Селина, от „Кола Брюньон“ на Дмитрий Кабалевски по романа на Ромен Ролан