Константин Уралски за премиерата на „Лешникотрошачката“
Хореографът Константин Уралски – Балетът „Лешникотрошачката“ е приказката на нашия живот, на нашето детство
Руският балетмайстор Константин Семенович Уралски бе в Стара Загора по покана на ръководството на Държавна опера Стара Загора и на художествения ръководител на балетната трупа Силвия Томова. Константин Уралски ще постави едно от най-известните балетни произведения на руския класически балет „Лешникотрошачката“ по музика на Пьотр Илич Чайковски. Премиерата ще бъде на 3-ти април 2019 година.
Творческият път на К. Уралски започва в Болшой театър, на чиято сцена танцува след завършването на Московското държавно хореографско училище. Избирайки за себе си професията на хореографа, Уралски постъпва във балетмайсторския факултет на ГИТИС в класа на проф. Олга Тарасова. След това предприема отчаяна, авантюристична стъпка – напуска Болшой театър и заминава на Запад (Германия и САЩ), за да опознае формите на съвременния танц, за който по това време в СССР само се говорело, но никъде не се преподавал. В Америка предложили работа на К. Уралски. Приемайки предложението, той остава в САЩ и става Артистичен директор на балетна трупа.
В периода 1991-1996 год. К. Уралски е художествен ръководител на балета в Айова, САЩ. Отделя много сили за повишаване художественото равнище на балетната трупа, поставяйки 15 оригинални балетни спектакли, които предизвикват голям интерес от страна на критиката и специалистите. Сред тях са: „Птиците“, „My Reverie“, „Кармен-сюита“, „More Than Two to Tango“, „Макбет“, „Размисли за Петрушка“, „Музиката на Албинони“, „Доктор Живаго“ и др. Творческата работа му носи известност в САЩ, където го възприемат като «руски американец». През 1998 г. Уралски получава покана от балет „Москва“ да постави спектакъла «Валс на белите орхидеи» по мотиви от произведението на Е.М.Ремарк, музика на М. Равел и френски шансони от 30-те години на 20 век. През следващите години балетмайсторът продължава активната си работа в САЩ и Европа, Латинска Америка създавайки балетни постановки по музика на Моцарт, Рахманинов и др.
От седем години е главен художествен балетмайстор на Астраханската опера и балет в Русия. За втори път работи с български оперен театър. През сезон 2006-2007 година Константин Уралски поставя на сцената на Варненската опера балета „Доктор Живаго“ по музика на Кирил Волков. За работата със старозагорската балетна трупа, за любовта към България и приятното чувство да е тук, в Стара Загора, сред приятели.
Запознайте се с Константин Уралски от интервюто на Диана Абрашева за Радио Стара Загора. /Преводът на интервюто е на Анжелина Велчева/
Г-н Уралски, как се чувствате в Стара Загора и по какво работите с балетната трупа на Държавна опера – Стара Загора?
В Стара Загора се чувствам …в България. Обичам България и обичам да идвам тук. Обичам българската кухня, обичам българските хора и имам много приятели. Обичам и културата и се чувствам все едно съм пристигнал там, където ми харесва. Предстои голяма и интересна работа, защото балетът “Лешникотрошачката” е едно от най-популярните произведения на класическия руски балетен театър, за който по света започват малко да забравят. Но “Лешникотрошачката” е създаден в императорския театър на Русия и до днес някои елементи от този спектакъл се опитваме да запазим. Това ще правя и с трупата на оперния театър на Стара Загора. Това, което знам и съм успял да съхраня от предишни постановки. За мен това е трета постановка на “Лешникотрошачката”, разбира се ще има редакции, съобразени с конкретната трупа и конкретния театър. Да се работи по този спектакъл винаги е удоволствие и радост.
За колко време сте тук и каква оценката Ви за нивото на старозагорската балетна трупа?
Сега ще работим три седмици по основната постановка на хореографския текст. След това съм принуден да отлетя в Русия, тъй като в края на март имам премиера на спектакъл с моята трупа. След това ще се върна преди премиерата на спектакъла да довършим работата. По време на престоя си почувствах, че трупата е мн млади и това дава необходимия поток от ентусиазъм. Ако нещо все още не се получава технически, този ентусиазъм ме кара да разбера, че в процеса на работа ще доведе до интересен и положителен резултат. Работата с трупата е много интересна, момичета и момчетата са много активни и спектакълът ще е много ярък.
Старозагорската публика вече има възможност да се радва на хубави спектакли и с нетърпение ще чака Вашия. Направили сте редакция, но финалът ще бъде ли като този на постановката от 1892 г. в Мариинския театър?
Трудно ме е да кажа, защото тогава не съм присъствал на премиерата. Хореографският текст на този спектакъл, за разлика от други от онази епоха, е съхранен в по-малка степен. Да, има спомени, записи, но няма стопроцентно мнение какво е представлявал. Като казвам, че го съхранявам, имам предвид, че отделих време за изучаването на неголеми фрагменти, които са изписани и по-точно рисувани от Лев Иванов. В случая тръгвам от друга точка на броене – музиката на Чайковски. А историята казва, че дейст между великия Петипа и великия Чайковски е имало несъгласие за посоката, която е поел Чайковски в това музикално направление. Затова, може би, и спектакълът е поставен от Лев Иванов, а не от Петипа, макар либретото да си остава на Петипа. За мен източникът за финала е музиката на Чайковски. А да се напише по-гениален валс, който е в минор, а звучи като мажорно произведение… Това навярно е Чайковски. За мен това е сбогуване на момичето с детството. Това е повече от приказка. Това е приказката на нашия живот, на нашето детство. И дали това е било наистина или е измислено от Дроселмайер, или се е присънило на Мария, това е въпросът, с който трябва да излезе всеки зрител от залата. Отговора ще търси всеки зрител.
Константин Семьонович, значи както зрителят почувства спектакъла, такъв ще е и финалът за него… Имате много награди, но разбрах, че имате и нова награда.
И аз днес научих за наградата. Получих съобщение, че съм поканен в Москва на връчването на наградите “Headliner на годината”. Тя се връчва в различни категории – наука, спорт, икономика и култура. Знаех, че номинацията ми се разглежда във връзка с моя балета “Андрей Рубльов”, който поставих преди 2 години. За руската култура и изкуство Андрей Рубльов е важна фигура, сега е един от нашите светци. Той е най-известният иконописец на Русия, който е създал направлението на руската икона, след византийската. Смята се за един от бащите на руската култура. С този балет е свързана и моята номинация за наградата. До последната минута ще е тайна. Не знам как точно ще се избират носителите, но е ясно, че трябва да присъствам.
Кога ще се случи?
На 26 февруари.
Вие сте художествен ръководител и хореограф на Астраханския театър за опера и балет. Коя ще и премиерата в края на март?
В края на март ще представим един радостен спектакъл. Правим балет за семейния зрител – двуактния балет “Приключенията на Мечо Пух”. Трудно да се каже нещо, освен че Мечо Пух е едно от най-любимите в света мечета и играчки. А аз винаги цитирам Мечо Пух – когато Прасчо го пита как се пише любов, Пух отговаря: ”Любовта не трябва да се пише, тя трябва да се чувства.“
А спектакълът трябва да се види не може да се разкаже. Културата в Русия е на много високо ниво. В Астраханския театър вероятно също има млада публика.
Продължават ли хората в Русия да ходят с желание хъс е да ходят на театър, опера балет, изложби?
Знаете ли, зависи с какво сравняваме. Ако сравняваме ставащото в Русия сега с това, което е било през 60-те, 70-те години във времето на Съветския съюз, то промени има. Най-вече тревоги по отношение на младежта, която расте в свят, който не се интересува много от изкуство. Интернет и джаджите/ гаджети убиха желанието да се ходи някъде и да се гледа нещо. Не съм културолог, за да направя сериозен анализ. Мога да кажа, че случващото се, сравнено със ставащото в други държави или територия, културата в Русия остава на високо ниво. Театърът в Астрахан е открит преди 7 години. Причината да отида там е, че получих покана от правителството на Астрахан да създам нов театър. Не всеки има късмета да получи такова предложение. Балетната трупа е събрана от мен и целият репертоар е създаден от мен. Радостното е, че има висока посещаемост, често балетните спектакли са на аншлаг и, да идват младежи. Публиката ни не е само от възрастни хора, както е казва зала с бели коси. Това може би е свързано с факта, че освен заглавия на класическото наследство, които се старая при възобновяването им динамически да свържа със съвремието, има и съвременни спектакли. Например “Пиаф: Не съжалявам за нищо”, много силна “Кармина бурана”, спектакли, които са интересни и вълнуват младата публика, а след това идват на “Жизел” или “Лебедово езеро”. Но е важно, че има тенденция да идва млада публика и сме на верен път. За съжаление не всички колеги в другите градове могат да се похвалят с това. Явно в света има период на намаляване на интереса към изкуството, свързан вероятно с това, че не всички форми на изкуството правилно намират днешния зрител. Труд е да се говори за това, защото сега могат да ми отговорят, че в Москва и Санкт Петербург има изложби на световни колекции и хората стоят на опашка и през нощта. И казвам това, гледайки само в Санкт Петербург, София, Париж, казвам това за всички градове на страната. И има над какво да се помисли и над какво да се работи, за да се запази традицията. Сега малко чете младежта, а и защо, след като може да се види в Уикипедия.
Работили сте в много страни и сте поставяли много спектакли. Различна ли е публиката в тези страни?
По природа съм космополитен. За мен границите не съществуват. Разбирам, че формално трябва да преминем през паспортен контрол независимо къде сме попаднали. Смешно е да попадна на територията на някоя кавказка република в Русия, там има други традиции и обичаи и хората изглеждат доста по-различно от тези в Русия, отколкото в Полша или България. Но тук трябва да премина през паспортен контрол. Тъй като по природа съм космополитен, за мен всички хора са еднакви. Работил съм в различни страни и винаги е интересно, винаги е различно. Това зависи вероятно от генетичната емоционалност на тази или онази народност как реагират. В Боливия хората са различни, с друг темперамент, различен от този на хората в Германия. Но никъде не си поставям задача в това отношение. Отивам при хората с уважение към традициите им, историята им, затова никъде не съм имал някакъв конфликт или бариера. Вероятно някъде е по-лесно, в България ми е много лесно, макар че трупата в Стара Загора е толкова интернационална… Тук са и Испания, и Италия, и Португалия, и Шотландия… Но не се чувства, че това са различни страни. Ние сме в една балетна зала и това е нашата страна в дадения момент.
Ако имате тук голям успех, ще се радвате ли, ако Старозагорската опера и балет успеят да продадат спектакъла в чужбина? И Вашето име също работи за това…
Много бих искал тази трупа да пътува по гастроли и ще бъда щастлив, ако моят спектакъл бъде в гастролния репертоар. Затова съществуваме, затова е контактът с публиката. Ако частичка от спектакъла някъде, в някой град, в някоя зала попадне в сърцето на някое момиченце, момченце, леля, чичо – това е нещото, заради което живеем.
Пожеланието Ви към слушателите на Радио Стара Загора.
Желая им радост, усмивки, и мирно небе, както казват в Русия, и дружба. Винаги всички да сме приятели и между нас да няма противоречия, които ни натрапват.
Интервюто е излъчено в ефира на Радио Стара Загора на 21 февруари 2019 г.
